Нощем, когато светът утихне, оставам сама с корема си. С този странен пейзаж от движение и тишина, от очакване и живот. В тези мигове няма лекари, няма планове, няма тревоги. Само аз – и едно малко, тихо присъствие вътре в мен.

Бебето още не говори, но вече комуникираме. Ритничетата са съобщения. Издуването под кожата е напомняне. А понякога – усещам само тежестта, топлината, необяснимата свързаност. Не мисля, не анализирам. Просто съм.

Има моменти, в които това състояние ми се струва като сън. Бебето е реално, но и абстрактно. Не съм го виждала, но го усещам като част от себе си – не само в тялото, а и в мислите, в инстинктите. Вече правим нещо заедно: живеем.

Тези тишини са важни. Не защото в тях намирам отговори, а защото ми напомнят, че не всичко трябва да се разбира. Понякога просто трябва да се изживее. Мълчаливо, бавно, дълбоко.

И когато то се роди – ще ми липсват тези безмълвни нощи. Този вътрешен свят, в който бяхме само двама. Ще се превърне в друг вид близост. Но никога няма да забравя тишината на нашите първи срещи.