Или за страничния наблюдател като лакмус на родителските грешки

Преди си мислех, че децата по принцип са лигави, пищящи, ревящи, досадни, нахални, някои агресивни, други твърде глезени. Но след дългогодишни наблюдения върху мъниците на моите приятели, познати, колеги и съседи вече съм сигурна – хлапетата нямат никаква вина, родителите им просто ги възпитават зле. Много либерално или твърде строго, прекалено ги обгрижват или никак не им обръщат внимание, държат се с тях грубо или досадно любвеобилно и най-вече, и най-често нямат никаква идея как да си говорят с малките човеци. „Голямо откритие направи тази!“ - вероятно ще възкликнете вие. „Ами като ги знаете тия неща, защо не си възпитавате децата?“ - ще ви върна топката аз. „Те моите са си възпитани!“ - ще ме погледнете тържествуващо вие. А дали? Сигурни ли сте? Знаете ли какво всъщност мислят вашите приятели и познати по този въпрос? Вярно е, че отстрани е много лесно да се дава акъл. Особено ако си слободна жена, все още без отрочета, като мен. Абсолютно съм съгласна също, че родителят носи отговорността за това какъв човек ще израсне детето му и решенията не са никак лесни. Но и ще имам нахалството да добавя, че много често очите и ушите на майките и бащите се запушват, разумът ги напуска и те не усещат в какво мекотело, съсел или друго чудовище превръщат хлапето си. Ето два примера В апартамента до нас преди два месеца се нанесоха нови съседи. Младо семейство с тригодишно момиченце. В началото реших, че това дете е ужасно ревливо и използва плача, за да се налага на майка си. После обаче ги заслушах, когато излизат или се прибират. Малката се опитва да изпее или да каже нещо на майка си и докато преброя до три едната вече крещи, а другата реве. Тази жена говори на детето си такива неща и с такъв тон, че ми се иска да изляза и да ѝ зашлевя един отрезвителен шамар. Разбирам, че е изнервена, уморена, спи ѝ се, писнало ѝ е да стои по цял ден сама с хлапето. Убедена съм, че не го прави нарочно. Само че няма кой да ѝ каже, че в момента смачква и отхвърля това малко човече, което не е настоявало да се роди. Преди седмица бяхме на сватба. На нашата маса имаше и гости, които не познавахме, семейство с две дъщери, на 6 и на 9 години. Не им научихме имената на момичетата. Наричаха ги малката принцеса и голямата принцеса. И майката, и бащата се разтопяваха каквото и да направеха двете... принцеси. Госпожиците пометоха пода, докато се въргаляха по него с красивите си рокли, но според родителите им „децата танцуваха“. Щяха да спънат двама сервитьори, които носеха табли, отрупани с чинии, прекъснаха речта на кума, крещейки някаква броилка, аха да успеят да дръпнат покривката на една от масите и да я смъкнат заедно с всичко върху нея, намесваха се най-безцеремонно в разговорите на възрастните – и това майка им и баща им наричаха „удивителен темперамент“, „артистичност“ и „дяволити прояви на ангелчетата“. Честно ли? Ангелчета? [caption id="attachment_1438" align="alignnone" width="1280"] Снимка: pixabay.com[/caption] Няма да си кривя душата, виждала съм и перфектно възпитани деца. Твърде малко обаче в сравнение с всички глезени, груби, агресивни или ревливи малки същества, които съм срещала през годините. А това силно ме притеснява. То е показателно за уменията за общуване с деца на по-голямата част от родителите. Ами ако и аз се понеса по течението на: „Не ме занимавай! Млъкни, остави ме да си почина! Нямам време за разговори, ще закъснея! Пак ли не се справи на тренировките?“ Или попадна във водовъртежа на: „Пиленцето ми ненагледно! Удариха ли те? Аз сега ще дойда да им се скарам! Хвърляла си камъни по другарчетата си, ами как няма да хвърляш като са лоши, глупави и ти завиждат!“? Много се надявам, ако се случи така, някоя слободна жена, било то и без деца все още, или някой разумен мъж, да ми помогне да видя, да осъзная какво правя. Иска ми се да не ми е къса паметта и ако след време някой ми каже, че детето ми не се държи както трябва, да не се обиждам, а да си спомня, че това значи само едно – аз не го възпитавам по подходящия начин. А най-много ми се ще да мога да гледам от време на време детето си така, както гледам сега децата на другите. За да контролирам себе си, да съм сигурна, че всичко е наред.

Снимка на корицата: pixabay.com