На 14 юни отбелязваме Деня на бащата — не с фанфари, а със знак. Малък, но съществен. Това е денят, в който обръщаме внимание не на бащинския авторитет, а на човека зад него — понякога мълчаливия, понякога смешния, понякога уморения, но винаги присъстващия.

Бащата често остава в сянка. Докато майчинството е обвито в нежност и признание, бащинството е изтъкано от сдържаност. То е в ръката на рамото, в мълчаливото одобрение, в първите уроци по смелост. Бащата рядко говори за любовта си, но я показва — с това, че те чака пред входа, че ти поправя колелото, че мълчи с теб, когато не знаеш какво да кажеш.

Днешните бащи са различни. Те сменят пелени, водят на лекар, плетат плитки и готвят палачинки. Те учат децата си не само да бъдат силни, а и чувствителни. Те не се срамуват да кажат „обичам те“, но и не се натрапват с тази любов. Те са новият модел мъже — такива, които могат да бъдат едновременно стабилни и уязвими.

На 14 юни не е нужно да правим големи жестове. Понякога е достатъчно едно обаждане, една снимка, една дума. Защото бащата не очаква признание — той просто е там. И затова го заслужава. Не заради силата, която показва, а заради тишината, която носи. И заради всичко, което прави, без никога да го отбелязва.

Денят на бащата е за тези мъже, които понякога не знаят как да покажат чувствата си, но ги живеят. За онези, които не чакат аплодисменти, но ги заслужават. И за децата — малки и пораснали — които най-после си дават сметка, че „татко“ е дума с тежест, дори когато е казана тихо.