Ако миналия август сте били в района на Албена и Балчик, сигурно сте ме видели – с раница на гърба, плажна чанта през рамо и платнена торбичка в едната ръка, бутам бебешка количка с другата и тихичко се провиквам: „Хайде бе, дете, ще затворят плажа, докато стигнем“. След мен се тътри начумерена двегодишна госпожица, която влачи дървено пате, вади от джобовете си всевъзможни неща и обяснява на нейния си език, че не ѝ се ходи и иска да я нося. А да, някъде на десетина метра зад нас се придвижва и татко ѝ, който събира случайно изпадналите и нарочно изхвърлените от ръцете на дъщеря ми артикули, в това число стъклени топчета, цветни моливи, пластмасови фигурки, полуизядени бисквити, плодове и други.
Какво правим ли? Ами, викат му почивка.
Не мога да не призная, че представите ми за почивка доста се промениха през последните няколко години. Мащабът на промяната може да бъде що-годе обективно оценен от един-единствен кадър – този на багажа ми преди и след раждането на детето. Преди: компактна раница, оборудвана в последния момент с чифт дънки, няколко тениски, чисто бельо и приятна книга. Сега: огромен куфар, прилежно натъпкан с дрехи за всички сезони, придружен от хладилна чанта с плодове, торба с „храна за из път“, плик с играчки, раница с резервни дрехи и неща от първа необходимост (в това число плюшен смърф и счупен калкулатор – не питайте защо), както и куфарче с мини аптечка.
Багажът обаче далеч не е единствената и най-голяма промяна по отношение на семейните ни почивки. Ако трябва да направя класация на тема разлики, на първо място бих сложила пътуването. Докато преди то беше време за сладки приказки, непланирани спирки и кратки дремки (последното не се отнася за шофьора, разбира се), сега е дълго планирано преживяване, към което поглеждаме със страх и колебание. За да не изпадаме във вече добре познатата ни ситуация, а именно – няколкостотин километра, изминати на фона на напоителен рев, прекъсван от кратки почивки, вече тръгваме от вкъщи с богат инвентар от средства за укротяване. Любими играчки, сладки изкушения, технологични джаджи – подготвени сме с един куп неустоими предложения, които ползваме като примамка за доброто настроение на дъщеря ми. И при все това съвсем невинаги успяваме…
Заради новите обстоятелства по отношение на пътуването, с половинката ми попроменихме малко и критериите си за търсене на перфектната дестинация. Ако преди изборът на място се свеждаше до едноминутен разговор в духа на „Един колега е бил там и каза, че било много яко“, днес дискусията е доста по-разгорещена и включва дълъг списък от съображения, за чието съществуване до скоро дори не подозирах. Има ли наблизо парк/градинка? Има ли хладилник в стаята? Има ли денонощен магазин и аптека в района? Не че всички тези условия са задължителни, но да речем, че дават допълнителни точки при избора на място.
Давам си сметка, че от описанието по-горе почивката „след“ не звучи като много приятно преживяване. Много багаж, напрегнато пътуване, тромава организация… И да – със сигурност някои неща от почивката „преди“ ми липсват, като например среднощните веселби, събужданията по никое време и дългото плажуване с книга в ръка. На тяхно място обаче сега се вихрят нови приятни емоции, като например това да преоткриеш радостта от строенето на пясъчни замъци; да се качиш отново на блъскащи колички след пауза от почти 20 години; да пуснеш хвърчило или просто да потичаш по пясъка.
Напук на новите трудности и неочакваните предизвикателства, почивката „след“ е приключение, което заслужава своето почетно място в списъка на нещата, които човек си струва да направи. Било то за да тества издръжливостта на нервната си система и търпимостта на околните към шум, или просто за да докаже за пореден път, че лудостта в умерени количества е задължително условие за оцеляване.
Снимка на корицата: pixabay.com
