Имате ли представа колко детски песнички има на този свят? Един милион? Десет милиона? Безброй? В случай, че все още нямате деца или сте в очакване на първата си рожба, нищо чудно да дадете именно някое от тези напълно грешни предположения. А ако вече сте родител, значи със сигурност знаете – на света има не повече от 20 детски песнички, които тормозят слуха ви всекидневно, долитайки от безкрайния арсенал от пеещи и свирещи играчки в дома ви.
Имам много племенници и още преди появата на дъщеря ми бях наясно с положението – музикалните играчки са нож с две остриета. От една страна те са чудесен инструмент за развитието на един куп ценни умения у малките човеци. От друга са средство за мъчение на изтерзани родители. Ужасно ефективно средство, което може да извади извън нерви дори най-уравновесения татко, с какъвто ние вкъщи разполагаме. А за да може ситуацията да е още по-заплетена, на сцената се появява и още едно, допълнително острие – силата на музикалните играчки да се превръщат в любими „другарчета“ на децата и неизменен спътник на семейството у дома, на път и изобщо във всяко кътче от Земята.
Истината е, че нямате особено голям избор. Всъщност нямате никакъв избор – независимо дали ги харесвате или не, гореспоменатите гласовити артикули по някакъв начин, по някое време и при някакви обстоятелства ще се появят в битието ви на родител. Защото някъде из дългата върволица работни дни, през годините неминуемо ще се промъкват Коледа, Нова Година и един куп рождени и именни дни. И от на вид безобидните подаръчни пликчета ще изскачат най-различни цвърчащи, шумолящи, пеещи, разказващи или просто шумящи индустриални творения.
Вкъщи всички те са добре дошли. Макар че аз и партньорът ми не сме купили ни една музикална играчка на дъщеря ми, с охота приютяваме всяко новоподарено телефонче, телевизорче, фотоапаратче и каквото друго гласовито „-че“ можете да си представите. Само дето си имаме няколко неоспорими правила относно притежанието и експлоатацията им.
Като например това, че не трупаме счупени музикални играчки. Ако нещо вие, „зацикля“, тотално не работи или дава някакъв друг „ушеваден“ дефект, който не може да бъде поправен, чисто и просто (и без каквито и да било колебания и угризения) се разделяме с него. Смятам, че слухът и психическото ми здраве имат право да бъдат зачитани и подобно посегателство би било твърде голямо престъпление над тях.
Освен това не пазим по два екземпляра от една и съща играчка. Не виждам никакъв смисъл в това да се трупат еднакви неща, заемащи ценно пространство, което може да бъде запълнено от други, далеч не толкова шумни неща. Ако се сдобием с „двойка“ от един и същи вид, мигом намирам нов дом за единия представител: продавам го в някой от многото благотворителни базари, населяващи онлайн пространството, или го дарявам на подходяща институция, която ще му намери подходящ „стопанин“.
Опитваме се също така да не изнасяме музикални играчки от вкъщи, когато това е възможно. Много трудна задача между другото! Ако дам на двегодишната ми дъщеря да избира на воля какво да вземе със себе си в детската градина или на площадката пред блока, бъдете сигурни, че в топ 5 ще влязат поне три играчки с батерии. Пеещото телефонче обаче е твърде атрактивен спътник и лесно може да се превърне в притегателна сила – и съответно в повод за спор/бой – за останалите мъници. Ето защо, преди да излезем от вкъщи, обикновено се опитвам да насоча вниманието ù към някоя не толкова желана от останалите деца алтернатива, като гумена или плюшена фигурка например. Понякога номерът минава, друг път не съвсем… Точно както обикновено се случва в комуникацията с двегодишните.
Снимка на корицата: pixabay.com
